„Напиши книга! Напиши книга!“ Те нà! Книгата е написана! И е у издателството да я турат и на папир, и да я накипрат с корица, и немам търпение да ви я покажа! От много време четех куражлийските ви думи по социалките и се ви виках, че книга ше има. Ма не се доизоквах, че ше има, ама друг път. И некак отвътре ме ядеше съвестта как сефте обещавам нещо, къде нема да стане. Докато една заран не изквака телефоно у темнина. Погледнах го на кестерме. Яна Кременска. Подигнах вежди. Кременска на мене да пише... – Време е за книга. Седай да я напишеш! – Не знам как се пише книга. – Нема не знаеш! И да ми я пратиш на имейл! И да се обадиш на Ива Колева да я редактира, и на издателство „БГ Принт“ – да я издадат! – Добре. Дай ми три дена... Оставих телефона на масата и – още с подигнатите вежди – зех да мажа една елдова палачинка с мармалад. Самурайо на свой ред подигна неговите: – Гейше, що гледаш, секаш си изарчила три торби парета? – Щот ше пиша книга. Яна ми каза. Ма не знам кво да пиша вътре. – Па пиши букви и цифри! Имаш петстотин рецепти, къде си одобрила, че стават, и още толко, къде си оставила за преправка. Не е като да немаш кво да кажеш. То ти по принцип се имаш да кажеш нещо, даже кога е за траене! Ми... прав е. За съжаление, се е прав. Готва и пиша повече от десет години. У началото и аз бех попаднала у ложата на фуклите и дрънках глупости как съм купила диви чушки био от гурме сергията на пазарчето у „Филиповци“. После се освестих, станах си мене си и зех да се изоквам трезво. Мисла, че най-важното у тоя живот е човек да може да се засмее с глас на него си и сичко друго по тва земно кълбе. И да е кадър да тури на масата яденье, без да е изарчил парета за магаре със самар, без да е изгнил от кесене у кухнята и да не се препотва у решението да замени селърито с керевиз. Що било на диалект? Щото ние сме тва, бе! То ни е отвътре, оттам сме тръгнали. И нема значение колко авокадо ше измуаме, колко скариди ше обелиме и колко френско розе ше излокаме. ДНК-то ни е от баница и ракия, диалекти и хоро. Те така зех над сека манджа да потурвам по некой ред. Нема да крия, че да ми кламбуца телефоно със съобщения като „не спирай да пишеш, имам нужда да те чета“ е голема убавиня. Щото кел файда от всичко, къде върши човек, кво и да е то, ако нема кой да му окне едно „браво“! Положих на дивано важни части, отворих си блого и три дена се въртех като мачка у кълчища да избирам кое баш да турим у тая книга. Турих си душата, рецепти и малко други работи. Оттам Яна и Ива като слепец ме преведоха по пътеката на мечтата, а на самио неин край седеха ората от издателството, за да ѝ дадат цвет и да ѝ турат шарки. Не съм свикнала некой да ме води за ръка и големо червене беше. И още е. И вервам, че така ше си и остане. Но нема как да не ви кажа, че некак ми се разпролети у душата. И некак се закичих с трендафил, и се умъкнах у празничнио фистан на жълти вайдудули и сини литмари, и си турих сламената капа (тая, къде седи на тояга), и ми зарипаха емоциите у тумбако, и си турих на нодженцата новите опинци със сърмените връзвала, и се намазах с белило и цръвило. Щото е пролет! Пролет е! Най- убавото време! Дръвата цъфтат. Ората киат. Пчелите са зашаматени още. Слънцето ти вади очите. Сутрин пече, следобед вали, вечер вее. С ватенка си препотен, без ватенка си простинал. Туршията свърши, домате нема. Требват парета за бански, ма требват и за кюмюр. С юрган пръхтиш, без юрган се гърчиш. С обуща ти почервенеят пръстите, у сандале – посинеят. Със затворени прозорци на колата се изприщиш, с отворени – ангина. За спържа е късно, за таратор е рано. Зимнио театър затвори, летнио още не е отворен. Снего се стопи, морето не се е сгреяло. Пролет е! Най-убавото време за мечти. А мойта не остана пролетна мечта. Стана книга и се изоквам едно големо „Благодарим!“ на сички за сичко и за това книга да има! Пращам ви обич!
Няма коментари:
Публикуване на коментар