Нали знаете, че по работа ида у сите магазини за маркови фасони. Днеска идех у един за парцале и обуща. Цените човешки, ма моделите... Как да кажа? Айде, ше кажа еклектични, щото шашави не е дума за дами.
На витрината ме пронизаха едни опинци. От кожа, с ресни. И като ми стана едно леко на душата... Аха да зарипам една ръченица. За пореден път си дадох сметка, че човек никога не става друг, само си въобразява или па заблуждава другите.
Викам "Ше си ги купа!". Па ме напуши смех. Сетих се, ако дедо беше жив и да ме види с опинци обута... Щеше набърже да ме навре на кучето у... там нали.
Бех на двайсетина години, вече с некой лев повече у джоба и на една витрина на Мария Луиза у София гледам дълга, дънкова пола. Рипнах от трамвая директно у магазина. Полата за мене правена. И блузата, с коя я беха турили на манекена, и тя. Платих, облекох се още в магазина, идех да си свърша работа и право у баба дедо. Ма, от кеф колко съм хубава, направо не стъпвам по земята.
Отварам портата като Лайза Минели завесите на концерт - с резък размах. И почти виждам как около мене има ореол от моден блясък. Насреща иде дедо, зел е да мие тенджерата на кучето. Застава на место.
- Дедо, добър ден!
- Добър ден, Мими! Ти що си се облекла така?
- Как съм се облекла?
- Като самовильок (купа сено) с тая пола.
- Стига, бе дедо! Хубава съм.
- Убава си безспорно, ма от полата не личи. Я каква си се омотала...
- Полата е от витрината, бе дедо.
- Е, оно това е търговията - ора, къде не са много у ред, редат витрини и ора, къде ептен на са у ред, им пристаят на акъло, та се облачат от витрините. Айде, влизай! Баба ти е вътре. Може па она да ареше полата...
Та, днеска, обожаеми, цървулите си останаха на витрината, а аз се прибрах да сготва...
Продукти:
500г мляно месо
1 глава алабаш
2 глави лук
4 моркова
2л костен бульон (може и вода)
30мл слънчогледово олио
4 жълтъка
250г кисело мляко
20г пресен магданоз
1/2 к.л. кимион
1/2 к.л. кориандър
1 к.л. куркума
черен пипер сол
Каймата се овкусява с кимиона, кориандъра и сол на вкус. Омесва се много добре и се оформя на дребни топчета. Оставят се настрани.
В тенджера се слагат нарязаните на кубчета алабаш, лук и моркови. Добавя се олиото и малко сол. Запържват се до златисто. Слага се куркумата и се пържи около минута. Налива се бульонът. Доовкусява се със сол. Оставя се да ври 10 минути и се слага месото. Ври, още 15 минути.
Готовата супа се сваля от огъня и се оставя без капак. В купа се разбива жълтъците с киселото мляко, щипка сол и черен пипер на вкус. В купата се налива по малко от бульон от супата, като се разбива непрекъснато. Застойката се налива в супата, докато супата се разбърква енергично. Поръсва се с нарязан на по-едро магданоз.
Офф! Мислих да ида на конкурса за Евровизията. Имам народна носия от китайския МОЛ. Имам и червена, бухната рокла, къде ме прави триж по-нехубава. Имам и една тензухена покривка и гащи за под нея у тон. Ше си ги обуя и ше се замотам. Оп! Тоалет! При добро желание и мустачета като на стар коцкар мое да проимам. Глас и интонация... Бе, то и това имам, ма като гледам, баш за там не требват.
И песни знам. Секакви бабешки песни знам. Значи... "Са о Рома, бабо, бабо" я знам целата. После знам "Мари бабо гърбава", "Седнала е баба Дора", знам "Бабошка" на Кейт Смит май беше, на Лайм "Бабе уер гона лов тонайт", "Бабе дон'т гет хоукт" на Мек Дейвис... Е, знам и" С кол е баба врата запиняла" на Павел Сираков, ма ич нема и да се натегам с нея, щот червената рокла ше стане кафева предимно отзад.
Застанах на огледалото, като винаги, и си приказвам:
—Ясно е, че ако ида, ше го спечела. Даже, ако аз ида, другите нема смисъл изобщо да се явяват. Ма, па бабешки песни да пея... То, некак е бледо и скучно... Ше ида догодина!
На такава сцена требва друга да е суетнята и талантът да е като за мюзикъл - на пластове, па секи пласт да е цветен и у резък контраст с другите. Щот в мюзикъла публиката требва да я грабнеш, да участва, да преживее. А не дреме по столовете от скука и кога се поразбуди, да пошляпка с ръчета.
И реших! Догодина ше се ява на конкурса с мойта любима песен., та тоя конкурс да оживее.
Песента на английски, много ясно, та да я пропеят околиите на цел свет. Готови ли сте? Трииии четриии...
Допеяхте я, нали? А така! Догодина Евровизията ше я туриме у заден джоб. Аре са и да сготвиме!
Продукти за 4 порции :
1 охладено пиле
1 глава лук
2 скилидки чесън
150мл бяло вино
200мл пилешки бульон
20мл зехтин
2 жълтъка
1 лимон
сол
Гарнитура:
300г пресен или замразен зелен боб
250г пресни гъби
20 мл зехрин
пресен копър
сол
Пилето нарязва на порции и кожата се сварява с 300мл вода и малко сол. Бульонът се прецежда инсе оставя настрани. В дълбок тиган с капак се налива олиото и на среден огън се запържва месото до зачервяване и от двете страни. Налива се виното и се оставя да се изпари алкохолът. Добавят се нарязаните лук и чесън. Налива се 200мл бульон и се оставя да ври под капак на тих огуюън за 1 час. Сваля се от огъня и се оставя без капак за няколко минути. В купа се разбиват жълтъците с лимоновия сок. Наливат се при месото, като тиганът се разкшаща в кръг, за да се получи крем. Върху юесото се настъргва лимоновата кора.
Зеленият фасул се нарязва на едро и се сварява в подсолена вода. Отцежда се добре. В тиган се слагат зехтинът и нарязаните гъби. Добавя се малко сол и гъбите се пържат до зачервяване. Свалят се от огъня, при тях се слага фасулът, овкусява се със сол и копър. Разбърква се много добре.
- Е, голем повод си измислила. Ше се напръскам с нафталин. Къде ше ходиме?
- У Майнино Лукс Лайф, у хоремага на мегдана. И щот нема места, ше се чакаме на паркинга на тираджиите, че е празен, и оттам ше ходиме с една кола.
- Ше ходиме с мойта, че е по-малка.
- Добре, аре! Утре в осем.
Прекопах вчера нивите, овършах. Вечерта се стегнах. Погледнах се у огледалото. Ми, кво да ви кажа... Богиня! Плюнах се против уроки и докато се усета, паркирах половин час по-рано.
Нема жива душа. Слизам от колата. Има светлина само от габаритите, малко звезди и тиха, почти пролетна тишина. Поседам на предния капак с разгърнато палто и чак подигам лева пета на бронята. Скука.
Вада телефона и почвам да разцъквам една оферта на клиент. Потънала съм в нея, кога чувам шум от търкалянето на гуми по камичетата зад мене. Разгеле! Обръщам се, готова да изръса некоя некоя щуротия.. Цак! Карабиниери. Два броя.
- Добър вечер!
- Добра да е и Вашата!
-Всичко наред ли е?
- Напълно.
- А, Вие какво правите тук...?
- Работя. Попълвам офертата на един клиент за цялостно изпълнение. И чакам колежка, имаме общ ангажимент.
Тука виждам как очите им стават като на вълка от Червената шапчица и се усещам как изглежда казаното. Запазвам самообладание, оставам сериозна и решавам да се позабавлявам.
- Работите... Тук ли? - пита тихо единият, другият се оглежда.
- Хубавото на моята работа е, че още от антични времена може да се върши навсякъде на практика. Но тук е спокойно.
- Можем ли да погледнем багажника?
- Можете, разбира се. Заповядайте! - казвам и ги повеждам.
В него има чифт велурени обувки на висок дванаесе сантима ток, ония от корицата на "Скрий им шапката", забодени у чифт обувки за планинско веене на байряк, с подметки за мокър и кален терен.
- А тези? - поопулва се маршалът и се споглежда с колегата си.
- Работни обувки.
- Работни обувки?
- Работни. - тука вече едвам се сдържам да не прихна, ма решавам да ръгна ножа до дръжката в тъпана. - В моята сфера клиентите са непредвидими. Никога не знам ще поливаме ли (по повод), ще преливаме ли (бетон от големата в малките бетониери).
- Какво искате да кажете? - се изокват в дует.
- Че нищо не е такова, каквото изглежда.
В тоя момент иде колежката. Типична южнячка - у вените й тече темперамент, не кръв. Изскача от колата и ока:
- Леле! Кво стана?
- А, нищо. Говорим си за нашата работа.
- Оффф! То па една работа... Жрици на любовта да бехме станали, сто пъти по-добре!
Та..., първо докрай обясненията, после заключенията, обожаеми.
Е те, и тия спагети. Уж нищо, а на вкус - вселена.
Продукти:
500 г спагети
100 г настърган пармезан
1 червена чушка
50г пресен магданоз
2 скилидки чесън
50мл зехтин
1 щипка чили на прах
сол
В дълбок тиган се налива зехтинът. Добавят се настърганата чушка, пресованият чесън и малко сол. Запържва се, докато чушката пусне сок. Добавя се накълцаният магданоз и се задушава на тих огън, докато и той пусне сок. Оставя се да ври около 3 минути и се сваля от огъня.
Спагетите се сваряват в подсолена вода според указанията на опаковката. От водата се слага 1к.ч. в тигана със соса, овкусява със сол, добавя се щипката чили и се разбърква.
Щом са готови, спагетите се отцеждат, слагат се в тигана, поръсват се с пармезан и се обръщат няколко пъти на силен огън.
Смех, смех и оп! Стана работата сериозна, обожаеми. Нали по село се знае сичко за секи и не можеш да се скътаеш и да мишкуваш. Туриха ми прекор «Писателката» и край. И понеже сме малко, некак се налага сите да сме дейни, ако искаме да живееме добре.
Звъни ми сабале Кметко. Да съм се явела при него. Еш па тоя! Префърлям мислено и набърже: никой не съм утрепала, данъците съм платила, пред дома съм умела. М! Нещо е намислил. Сигурно ше чертаеме как ше тураме новите пейки у градинката зад черквата или ше тураме парапети на стълбището при воденицата. Ама, толко па да е потаен...
Довърших си работата и затропках костюм и бели обущета у кметството. Още не бех нахлула у кметската стая, Кметко ми изсипа на главата кофата с некакъв проект за интеграция и диалог с децата от големите училища у Наше Село Синема Бийч. У секо училище били над десет националности и неколко религии. И щото съм била повече от интегрирана чужденка, щото съм била писала книги и щото съм на сека манджа мерудия по селото, била съм «човек за пример». Е там прихнах. За пример съм цел живот. На «Не правете така у дома си!». Обяснявам, ма не! Кметко си повтара неговото «Зимаш книгите, тураш престилката и от април до юни заминаваш при децата!». Ща, не ща... На! Подгънах колената и склоних да ида.
От неколко дена вече си мисла какво ше кажа на децата. Училищата за готвачи и хотелиери. Ше готвиме и ше правиме менюта. Ше сметаме макронутриенти, хранителни стойности според различни физически нужди и ше редиме маси. Всеки ше представи ястието на баба си, националното си ястие и неговото си любимо. Сичкото това е много хубаво. И много лесно. И много весело. А после? После си направих един чай и докато го пих, си събрах мислите и си развързах душата.
Ше им разкажа първо, че да си пример за некой е резултат от куп ежедневни решения. Требва сека сутрин да избираш да си честен със себе си преди всичко, с другите – колкото могат да понесат. Не може да се перчиш с доброро си здраве пред некой, който се моли на свойто да му подари време. Не е човешко да обясняваш колко хубаво нещо е детето на човеци, дето не са успели да прегърнат свои. Нема смисъл да се величаеш, че си професионалист у нещо си. Кълбето има нужда и от доктор, и от хлебар, и от гробар. Требва да се научиш да научиш да не питаш повече от това, кое некой иска да знаеш. И да обичаш требва, тебе си наравно с другите.
После ше има кажа, че да си пресадено дърво не е страшно. Е, малко е трудно в началото. Не е твойта земя, ни е твоят въздух, ни водата е същата. Ама, това па не значи, че нема да си нахранен и с утолена жажда. И требва да гледаш Слънцето. То е еднакво насекъде и ти помага да си държиш главата изправена. И защото, ако стоиш с тия, къде блестат и дават топлина, нема как да не станеш като тех. И лека полека корените ти се захващат силно и успеваш да разцъфтиш, да заухаеш и да дадеш плод дори.
Немам търпение да им разкажа, че да си човек, роден на едно место и живеещ на три, не те прави по-малко човек. Напротив. И приказките как ше загубиш себе си са пълни глупости. И да искаш, не можеш. Разбираш го секи път, кога клекнеш да запалиш свещи и да сложиш ядене на гробовете на тия, къде са ти даавали хлеб, па и на тия, къде са ти го зимали. Научаваш го, когато учиш детето си да мечтае и да сънува на оня език, на кой ти е пяла майка ти. Сърцето не може да запее детска песен на чужд език. Не я разбира. Научаваш го, кога заживееш поравно насекъде и за секо место да имаш обич, разум и грижа. Има само един труден избор - да не бъдеш ничии или да принадлежиш на сички. Да си чужденец всекиму или да се прибираш у дома насекъде. И от него зависи всичко.
Ше им разкажа, че човек може да мечтае на различни езици и по различен начин. И мечтите се сбъдват на тоя, на кой си ги мечтал. Ше им разкажа колко в важно да даваш време за учене на нещо смислено. Даваш време, зимаш свобода и я живееш, как си искаш и знаеш. Ше им почета и от книгите, за да знаят, че смехът е обич към другите и нема етнос, цвет и релия. Добият човек също. И ако поне един реши да бъде човек за пример, нема да съм ходила напразно.
Относно запитванията за поръчки на книгите. Стойността на всяка е 20 лева/10,30 € + доставката, с „Еконт“ и наложен платеж в България. С Български пощи и плащане по банков път или Пейпал за чужбина. Поръчката се осъществява със съобщение в Messenger или във Viber и WhatsApp на тел. номер 087 665 6928
Звъни ми една приятелка преди празниците. Да сме организирали и да ходиме у Санкт Мориц, на некакви еко пирамидни къщи... Настръхнах! Смънкях нещо, дето свършваше на "...и ше се чуеме". Ше се чуеме, ама друг път.
.Я тоя филм за еко къщите вече го играх на мойта сцена за виртуозни спектакли - Хърватска. По-точно у Загреб. И оттогава съм анти еколог. Върл при това. Накрая ше требе една книга "До Хърватска и назад..., ако оцелееш".
Беше едно лето. Требва да прекосиме по сите диагонали Европата. И аз, погубената екскурзоводка, рекох, че ше гледам изгрева над река Сава. На терасата на еко пирамида, баш на брего.
Самурайко понадигна вежди:
- Гейше, ти си си убава и без пирамида. Не се прави на Клеопатра, запази хотел.
- Еееее, аре малко по-артистично го раздавай! Аз мое да не съм Клеопатра, ма като гледам, и тебе Хатор не ти е и далечна рода. Искам да гледам изгрева над Сава.
- Е, така и така ставаш у пет часа. Ходи и го гледай. Кой ти пречи...
- Ти ми пречиш. Трай са! Ше видиш ква убавиня!
Пристигаме у една поокосена дива Индия. Посреща ни Зоран Задушевич и ни води към пирамидата. Я се прехласвам по пътеката, че е от набити у земи борови мертеци. Кога дигам празната си глава... Леле! Пирамидата е с размер на кутия от Тоблерон. От малките.
Ние се споглеждаме, Самурайко саркастично подига рамена. Кучето поопулва очета. То у колиба никога не е седело. Зоран ни дава ключ, закачен на парче борова лиска и сгъва нанекъде, преди да стигнеме.
Терасата сбира два стола. Долепени. И това е ширината на пирамидата със стъклен сурат и врата. Зад вратата, на половин разкроч, креват персон и другио на земи. Педа над кревата скосени дъски. Срещу кревата - два стола. Мое да седиш сал като рецидивист от Алкатрас - с вързани късо за глезените китки. Зад кревата - баня за половин човек. Ние външния нужник и у гората не си го тураме на главата...
И сичко беше даже нормално, докато се изпънах на струна връз кревата, уж да спа. Опитвам се да дишам дълбоко и стискам очета... Не! Отгоре ме натиска. Отворам очите. Дъски! Лелее, умрела съм! Па зажумевам и си окам у главата "Тутанкамоне, душо парцалена, ти така лежиш от три света време! Как да се разложиш?"...
Еле некъде се изтърсих на душамето и излетох вънка на люлящия се стол. Оооо! Въздух! И небе! И оцелех! Не беше джулай морнинг, ма ше си помна, докато ме не турат у еко капсулата.
Та, я като сакам да ида на Санкт Мориц, ше си ода, къде си знам. Риба са яли сите на чужди еко акъл курбан да ставам.
Та, рибата...
Продукти за 4 порции:
4. почистени скумриии
400г пресни домати
400г домати от консерва
4 тиквички (може картофи, чушки, резене и т.н.)
1 голяма глава бял лук
2 скилидки чесън
30мл зехтин
1ч.л. захар
черен пипер
сол
В тиган се налива зехтинът. Слагат се пресованият чесън и нарязаният налуни лук. Задушава се на среден огън за около 2 минути. Добавят се нарязаните тиквички и се запържват за около 5 минути. Добавят се нарязаните пресни домати Овкусява се сол, захар и черен пипер. Разбърква се и се слагат почистените скумрии. Оставя се да ври на среден огън за 30 минути.
Да ви кажа нещо смешно, обожаеми. Нали секи троши светлината през собствената си призма, та се сетих, че малко е същата и ситуацията у милата родина.
Едно време, у блока къде живеех, ми беше излезнала слава на сичко зло, къде се сетите. И една тогавашна приятелка ми вика:
- Мама, ми каза да не ода вънка с тебе, щот и аз да не стана такава. А аз уча висша химия и имам бъдеще.
Са..., как съм се почувствала у оня момент не мое да се обясни, без да се изживее. Не може и да се опише с думи.
Минаха години. Висшата химичка стана санитарка и работи у старчески дом. Я съм я. Още ми витае славата по стълбището и некои се чудат що ги сиктердосвам, вместо да им кажа "добър ден".
Та, държавната ситуация е същата - требва хубаво да прозреме вбъдеще кой ще разписва документи и кой ше прибрисва н@срани з@дници, за да има държава.
И в лични съобщения, и в публични коментари чета: „Събери разказите в книга“, „Някога ще можем ли да се насладим на Ваша книга?“, „Седни и напиши една книга!“.
Седнах, обожаеми, седнах. Три пъти седнах вече. И резултатите от всяко сядане се превърнаха в голямо приключение.
Първия път седнах като нова ученичка в час по физкултура – в края на пейката, с лакти, подпрени на коленете, и душа със седем възела.
Яна ме подбутна отзад:
– Айде, прескачай козата!
– Тази ли? – промрънках.
– Тази.
– Много е висока... Не знам да скачам... Да не се пребия...
– Казах!
И скочих. Малко замаяна, малко надолу с главата и с много страх. Събрах осемдесет рецепти – тестени, супи, месни, безмесни, с глутен и без, както и сладкиши. Всички рецепти с прилежащите им истории. Рецептите – на книжовен език, историите – на шопски диалект. А вътре сложих и таблици за пазаруване на сезонни плодове и зеленчуци, както и списък с това, което ме улеснява в кухнята.
И излезе от печат моята първа книга. Моята „Е нема що!“. Първият ѝ тираж се разпръсна из цяла България и отпътува за най-неочаквани места по земното кълбо като подарък за хора, които не живеят в България от десетилетия. Последните поръчки се наложи да запиша за евентуален следващ тираж.
На представянията бях като в сън. Не разбирах точно какво се случва. Благодаря на културната общност във Враца за човешката и професионалната грижа за дебюта и на врачани за пълната с човечност зала! Благодаря на моите си човеци в родната София за силата! Беше ми много нужна. Специални благодарности на Силвия Домозетска за организацията и на благоевградчани за пълния Летен театър! В Благоевград успях да се събудя и да разбера, че случващото се е нещо много хубаво.
Вторият тираж на „Е нема що!“ свърши за няколко часа. И оттам нататък започнах трезво да нося отговорност за това, което върша и което ще се случва занапред.
Втория път знаех точно какво искам да има в новата книга. Исках да е книга против страха от сладкарството. Да стане ясно, че сладко се прави в пъти по-лесно от солено. Седнах като стара кума на сватба – на трикрак стол, в шарена премяна и с ръченица от духова музика за фон, леко ядосана, много уверена и с голяма усмивка. Така се получи „Шекер, перли и люти чушки“. Книгата с осемдесет рецепти за всякакви сладкиши и осемдесет доста пиперливи истории. А в края ѝ има списък с необходимите съдове и инструменти за приготвяне, както и всички възможни сладкарски мерки.
Представянията на „Е нема що!“ и „Шекер, перли и люти чушки“ бяха събития, които ми остават гравирани в сърцето. Ловеч ме покори с елегантната и тиха дипломатичност на хората, които бяха в залата. Сърдечни и прями, с едно силно присъствие. Онзи български дух, който носи планината. Албена Йончева и Светломира Анастасова ме накараха да се почувствам като в компанията на скъпи приятелки след дълго пътуване.
Оттам се озовах в град Костенец. Ако някога ви мине през ума, че читалищната и културна дейност в по-малките населени места не е развита, просто се разходете до град Костенец. Вижте честотата на събитията и чуйте за какво и как говорят децата там. Обещавам ви да си тръгнете с много надежда за бъдещето. Благодаря за усмивките и диалога по време на цялото събитие!
Само пет километра по-нагоре, в село Костенец, ме чакаха Емилия Ценова и... май цялото село. В село Костенец човек слиза и го грабва усещането, че е у дома си. Там не питаш. Там те питат и те водят, и ти обясняват, и мигновено ставаш част от цялото. Не бях на представяне, бях сякаш при роднини, дето само мен са чакали. А майката на Еми е живо културно наследство. И им благодаря за изписаното яйце и изписаните спомени!
Финалът на събитията беше в Благоевград. Отидох умишлено по-рано, без да уведомявам. Имах нужда да се поразходя и да видя дали благоевградчани са толкова красиви и културни хора, или съм си измислила. Не съм. Благоевград е като миланската Седмица на модата – ненаглесени и грозни хора няма. И всичките излъчват едно фино благородство ей така, както ядат баница на крак, говорят по телефона на улицата или идват с пълни торби от пазара. И градската галерия беше пълна, и се смяхме със сълзи, и не ни се тръгваше. Благодаря на Силвия Домозетска и Димитър Тодоров за магията, която носи едно организирано събитие от двама души, които са родени за това! Благодаря и на благоевградчани за това, което са!
Третия път седнах заради непрекъснатите питания кога ще стане трилогия и заради желанието за книга, в която има и за тези, които могат много, и за тези, които ще могат много, тръгвайки от познатите бисквитена торта и боб чорба. Книга, с която човек да бъде уверен, че може да готви. Защото всеки може всичко. И така преди Коледа излезе от печат третата книга – „Скрий им шапката“. Отново осемдесет сладки и солени рецепти от тежката артилерия на кулинарията, преработени до фасулска работа. Рецепти за безупречно първо впечатление, защото втори шанс за първо впечатление няма. Осемдесет истории за обичта и любовта към своите и чуждите, за човешките отношения и тяхната липса.
Зад всичко това, разбира се, не стоя само аз. С мен са хора, дето много обичам. Зад думите стои непреклонният перфекционизъм на Ива Колева, която редактира книгите и мен поравно, понякога дори по нощите. Зад корицата и страниците стои безупречният професионализъм на всички от „БГ Принт“ – Враца, които никога не закъснявят и не бъркат, четат мисли и реализират невъзможни желания. Зад всяко „Благодаря! Получих си книгите, както обещахте“ стои безкрайното търпение на Александър Георгиев от офиса на „Еконт“ в „Надежда“ 1 – София, на когото на моменти и аз самата се чудя как издържа. На негово място отдавна да съм се пратила по дяволите, а той продължава да се усмихва и да праща книги, понякога и по четири пъти на един и същ разсеян получател. Благодаря им много и за всичко!
Относно запитванията за цените на книгите и наличието им в търговската мрежа. Стойността на всяка е 20 лева/10,30 € + доставката, с „Еконт“ и наложен платеж в България. С Български пощи и плащане по банков път или Пейпал за чужбина. Поръчката се осъществява със съобщение в Messenger или във Viber и WhatsApp на тел. номер 087665 6928
Не, няма ги по книжарниците и нямам нито желание, нито намерение това да се промени, защото удоволствието от личния контакт с всички и от надписването на всеки екземпляр е безценно.
Зимните недели са вълшебство. У дома е топло и уютно. На дивана се протяга пухкаво одеяло в пастелни тонове. Във фруктиерата на масичката червени портокали, рулца канелена кора и ванилови пръчици стоят в ароматна прегръдка.
Печката тихо шепне нещо на пламъчетата, които се закачат помежду си. Пред нея кучето лежи блажено и с лапа търкаля открадното орехче. Дори рибите в аквариума се движат някак лениво и доволно, а птичето ги наблюдава от клетката без да помръдва. Всеки се е захванал с нещо свое, за което не е намерил време през лятото и му отдава цялото си внимание.
Правя си кафе и си сядам да го изпия с парче панирана ябълка до прозореца. Гледам как улицата се наслаждава на липсата човеци и в главата ми се завъртат мисли "Еее, не свърши тая зима, бе! Ненапразнувахме се, ненаядохме се, ненаготвихме се, бе! Заседнали сме от Игнажден по тия маси и не станахме, паниците поне да си умиеме. Празници и ядене, яденье и празници... Да идва тая пролет, че да се опна на плажа, да ми отърнат барем нодженцата от буаньето и ушетата от дрънчането на тенджерите! ".
Зимните недели са вълшебство, обожаеми... Да им се не знае и вълшебствата!
Продукти:
8 обелени сладки ябълки
4 яйца
4с.л. захар
400мл прясно мляко
300г бяло брашно
1 бакпулвер
100г пудра заха
слънчогледово олио за пържене
Ябълките се почистват от семките и се нарязват на средно дебели шайби. В куша се разбиват яйцата със захарта на гъст крем. Добавят се млякото и пресятото с бакпулвера брашно. Разбива се много добре на висока степен. В тиган се налива около 2 пръста олио и се сгорещява на среден огън. Шайбите ябълка се потопяват в сместа и се пържат от двете страни до зачервяване. Поръсват се топли с пудра захар.
Банго Василица, не помна изобщо коя година е било. То на петнайсе годин не помниш как казваш, та години... Иде Дида у нас, измолихме Радчето да ме пущи да спа у тех, че техните ше ходат на празник у махалата, ше си дойдат утре по обед и да не й е скучно сама с дедо й. Радчето ни напълни торбето с некакви работи за из път. Що път дълъг... Един километър право по улицата.
Пристигаме доволни и спокойни, че тая нощ на дискотека ше се иде. Чинно изслушахме заръки и заповеди, наредихме маса за празник и погледнахме часовника. Всичко е по план! Седаме и викаме една през друга:
- Дедо, ние ше спиме у хола, да гледаме телевизия. Ти спи у стаята (на дъното на коридора е) спокойно, да не те будиме...
- Аааа, нема, нема! Вие дечица, си спете у стаята, аз ше си легна у кухнята (до външната врата!). Утре ше стана рано, ше ви опържа филии да си яднете...
- Бе, не... Ние ше ядеме после...
- Не, не! Щом искате тука, спете тука. Аз у кухнята...
Е..., нема накъде. Изчакахме да си легне и през пет минути слушаме на вратата колко хърка. Нагласихме възглавниците на човеци под юргана, седиме на мокета и се молиме дедо да закърти баш как си требва. Еле некъде го чухме през две врати и тръгваме на Банго Василица у дискотеката пред блока. Шах у коридора! Чантите и на двете са останали в кухнята. На друго место пари немаме. Ами сега?
- Аз ше влезна, ти ше държиш вратата, че се затвара.
Отвараме бетер квартални айдуци - приведени и на пръсти. Всичко се вижда на силуети. Тя грабва чантите, подава ми ги и се обръща. На шкафа има голема чаша с вода, кафяв Дуралекс. Пие, подава ми я, пия и аз и се изнасяме като пара от чай.
Поденсихме малко и преди пет часа се прибираме, та дедо у пет и половина да ни намери заспали. Така и стана. Дедо отвара полечка вратата,ние зажумеваме да затвори и пак си шушнеме, докато не замириса на филии. Представяме се у кухнята. Ядеме, приказваме. Ставам да изхвърла салфетките, у кофата се пули дуралексовата чаша.
- Дедо, що си я хвърлил тая чаша?
- Що е пробита.
- Как пробита?
- Снощи си сложих у нея зъбите и я напълних до горе с вода. Сабале немаше и два пръста. И я фърлих. Майната й! Ше купиме друга. Вие искате ли спагети с кетчуп да ви сготва за обед?
Та..., спагети, нали! Без кетчуп...
Продукти:
500г спагети
500 г скариди
1 голяма червена чушка
1 голяма жълта чушка
1 глава лук
30 шепа пресен магданоз
30 мл зехтин
сол
черен пипер
В тиган с висок борд се слага нарязаният на ситно лук. Налива се зехтинът, добавя се щипка сол и се задушава за 1 - 2 минути. Добавят се чушките на едро, посоляват се и се задушават, докато омекнат и под капак. Щом са гототови, капакът се маха и се добавят почистените скариди. Обръщат се на силен огън, докато скаридите се стегнат и извият. Добавя се нарязаният на ситно магданоз.
Спагетите се сваряват в подсолена вода според указанията на опаковката. Отцеждат се и се слагат в тигана. Обръщат се за 1-2 минути на силен огън и се сервират.
Наоколо е пълно с туристи и градски шум,а в душата ми тишина, сякаш от храм, и само споменът се осмелява да заговори на границата на двата свята:
- И довечера нема да заключваш вратата!
- Щооо?
- Щото утре е Банго Васил, циганската Нова година. Ако е заключено, нема да влезне късметът, нема да влезне Господ, нема да влезне и Банго Васил.
- Дидо, не е ли ромска?
- Аз съм циганка, значи е циганска.
- Нема ли некой да се обиди?
- М! Все едно ти да се обидиш, че си българка. И като си българка, какво мааа?
- Е, ти па като си циганка, какво мааа?
Става ми смешно, засяда ми буца в гърлото и ми се премрежват очите. Гледам към небето и леко повдигам чашата към залеза... Аз съм като съм от тая страна,какво мааа? Ти па като си от другата, какво мааа? И да дойдеш нощеска!
- Звъня Ви за поръчка на третата книга. Аз съм половинката на Ягодка. Този със секретарката Малинка? Сещате ли се?
Прихваме и двамата. Може ли да се забрави такова нещо?
Като обявих втората книга, настана голема суматоха - искам пет на две места, добави новата към старата, притури старата към новата, да не ми забравиш тая за братовчедката на мойта приятелка... Тези, дето имат разплащателните координати, пращат и забравят да пишат. Чужбина, па преместени куриерски офиси, па кой си сменил адреса... Оставих хубаво да си накажеме нещата, седнах, оправих и вече по-спокойно.
Седнах е сега у информационния пресцентър у село, слушам емисиите и отварам едно съобщение:
- Здравейте! Можете ли да изпратите и двете книги за моята жена?
- Мога, разбира се.
- А автограф и послание и на двете, може ли?
- С най-голямо удоволствие.
- Добре. Данните са доствка са... получател Малинка.
- Добре. Надписвам ги за Малинка и ги пращам февруари.
- Не, чакайте! Малинка е секретарката ми, жена ми е Ягодка.
- Добре, че уточнихте и добре, че са книги, а не луксозно бельо примерно...!
Имената, разбира се, са измислени. Позволение за публикуване, разбира се, има. И мен ще ме бият накрая някъде. Ама така, че ще си го помня! А може би и не само мен! Да видим...
Излизам сабале от дома, вече е почти съмнало, кучето подтръчква от радост. В далечината има наченки на изгрев. Става ми едно пролетно... Фащам напреко през двора на театъра и излизам пред къщата на мъненката Мария ( мъненка е, щото е на 92, големата е на 96 и по прекор е Мария на Енцо). По четринаесе годишен навик гледам в прозореца на гаража. Сичките тия години на прозореца има дълга саксия с цвеке и украса според празниците. По това време Марето е размела и е турила саксията вънка. Зимъска я прибира сека вечер, сакън да не простине цвекето. То не знам, ма аз, поглеждайки, направо се смръзвам. Саксията я нема, а на тротоара има неколко листа и некой е фърлил бела салфетка. Вада сичкофона, светкам фенера и го насочвам срещу прозореца на гаража. Саксия нема и вътре. Шах! Натискам звънеца. Нищо. Изключен е. Вече съвсем се ошашквам, че не го е включила, кога е станала. Или не е станала?!
Минава ми през главата кво ли не. Дали па не е паднала от асансьорната седалка? Щото да се возиш с нея до четвъртия етаж на къщата си е приключение, особено кога си твърдоглава бабичка на цел век и не щеш да живееш на етажа на некое от децата, че немало гледка. Сичко може да е станало. Ма саксията къде е? Заобикалям и гледам прозореца на кухнята. Не! Щората е пусната до долу и нема никакви признаци на живот.
Връщам се на предната улица и почти се сблъсквам с Бензинджията. Кучетата почват да рипат от радост, той весело и тихо, да не будиме спящите с шум:
- Ооо, кво става?
-. Мария я нема. Глей, че я нема и саксията.
Вади сичкофон, пали фенер, насочва го към прозореца и опулва:
- Звъне ли?
- Изключен е звънецът.
- Свети ли в кухнята?
- Не, даже и щората е до долу.
- На телефона звъне ли?
- Не съм.
Вади пак сичкофон, набира. Дава свободно и нищо. Пак звъни, пак нищо.
- Кой има ключ от къщата?
- Аниезе, ма тя е в Милано при децата. Докато идеме и дойдеме...
Бензинджията звъни на Доктора:
- Абе, Руджеро, Мария мъненката идва ли вчера при тебе?
- Не. Що?
- Ми, нема го цветето, кухнята не свети, на телефон не отговара.
- Обувам се и идвам. Ше влизаме. Земете ключ от кой го има.
- Немаме ключ, Аниезе е у Милано.
- Ше звънна на Джандара да дойде, та да не е взлом.
Аз звъна на Самурайко да донесе инструменти. Бензинджията звъни дома, че нема да се върне скоро. Минават Индиеца и братовчед му, тръгнали на здравно оденье. Спират се и звънат дома, че нема да се върнат. Иде Самурайко, след него Бензинджийката, иде и Индийката с етърва си, Джандара с гаджето и Доктора с жена си. Кой откъде мина, се спре и остана... И изодзад се имамулва Мария, с една найлонова торба, от коя се носи пара и смрад на курешки. Ние сме в ступор, тя се олендзва весело:
- Ааа, вие сте много бързи!
- Ма, ти къде беше досега? - надига вежди над очилата Доктора.
- На Карло у майка му. Сутринта се скъса въжето на щората, не мога да я отвора и се нервирах, па тръгнах да пресаждам цветето, ма немам тор и отидох у тех, да ми даде от кокошките. И като се разговорихме... Даже се обадихме на Пицара за щората и той каза, че ше земе некой и ше дойдат да я оправат.
- У шес часа на гости, щот не сте се виждали от вчера... - мърмори Самурайко и клати глава.
- Ама вие кво прайте тука? Пицара къде е?
- Засекохме се и си приказваваме. - бодро и почти през смех вика гаджето на Джандара - Нема ли кажеш по едно кафе от големата кафеварка с цветята?
- Ма, как нема! Айде, влизайте!
- Аз ше хода за кроасани. Колко сме? - се надига на пръсти Йндийката.
Всички издишваме адреналин и вдишваме аромат на курешки с усмивка, щото и днеска селото остава в ненамален състав и сички знаеме, че ако има зор, има с кой да го посрещнеме. Затова си обичайте комшиите, обожаеми. Те познават и най-веселия ви смех, и най-уплашения ви писък.
Па се прибрах дома и направих благо у три тави. Ше почета, ше си изпия кафето и после ше разнеса от благото по село.
Продукти
250г шоколадови бонбони с алкохол
200г масло
250г захар
5 яйца
30мл слънчогледово олио
100 г оризово брашно (или 120г бяло)
50г горчиво какао
Бонбоните и маслото се разтопяват заедно на водна баня. Оставят се настрани. В купа се разбиват яйцата със захарта на крем. Добавят се шоколадовата смес, олиото и пресятото с какаото брашно. Всичкомсе разбива на най-ниската степен за 2 минути. Тавата на фурната се застила с хартия за печене. Сладкишът се пече на 180° за около 30 минути. Оставя се да изстине и се нарязва.
И тази година се събуди с блясък. И тази година изтрих и се направих, че не чувам сите "Радвай се на дребните неща!". Кво? На дребните неща?! Ма, я мола ви се! Нема да стане тая. Ни са ми по мерка, ни са ми по вкус. Чак ме повтрисва от такива, процедени през ситни зъбенца пожеланийца. И затова пожелавам и на вас, и на мене си да си носиме короните със здраве и хич да не ни е на величието. Да искаме с кураж, за да ни се дава с големите шепи. Да даваме с размах и да получаваме с благодарност. Да прегръщаме силно и да целуваме от сърце. Да ни е широко в душите, около врата и в портмонето. Единствените ни ядове да са, че за Дубай нема самолет в среда и да са ни празници делниците. На здраве да ни е и на много години!
Седнахме
и тази година с Животът. Купихме си пасти от последния сладкарски писък
и газиран сок от нар в чаши от венецианско стъкло.. Време е да теглим
чертата. Чукваме чаши и се разнася звън. Тържествен и с чисто ехо. Точно
такъв звън й отива на тази година и някак ни се иска да не свършва. Или
поне дните, които оставват, да бъдат по-дълги, за да й благодарим
подобаващо. Каква Година беше само! Гостоприемна, кокетна, с бохемска
душа, щедра и разбираща, умна и безкрайно справедлива.
Още една наздравица оглася въздуха и се усмихваме все повече. Тази
година с Животът научихме много неща. Научихме, че ако вървим ръка за
ръка, не губим безвъзвратното време в битки между нас и всеки със себе
си. Че тичането не ни отвежда далеч за по-кратко време, само товари
сърцето излишно, и поехме с бавна и сигурна стъпка по пътеката на
бъдещето. Че за да имаме костантен попътен вятър, понякога трябва да
обърнем платната обратно и даже да се насладим на гледката.
Тази година Животът разбра колко е хубаво да се оглежда в огледало,
дето отразява с любов и блясък. Аз пък се научих, че е много приятно да
не се оглеждам повече в очи, в които не харесвах образа си от дълго
време. Научихме се да казваме "да" и "не" по усет, да поставяме граница и
да ценим искреността все повече.
Година в която
прегръщахме и ни прегръщаха с обич. Делихме дом, маса и празници с
много обичани хора. Сяхме мечти и брахме възможности. Раздавахме и
получавахме внимание, време и спомени. Смяхме се и си поплакахме, по
често от щастие. Година в която Животът тече с много добрина, а аз го
живях с огромно желание.
Трети звън запя в
тишината... Благодаря ти, Годино! Наздраве, Животе! Да е на здраве, на
сбъдване и на плаване само в свои води и през следващите безброй
години!
