От безкрайно много време обещавах на Самурайко да отидем в Военноисторическия музей в София. Някога ми беше любима дестинация, после, не знам защо, разредих посещенията и накрая разреждането се превърна в пауза с неустановен край. Това лято се случи да сме в София през август. София диша, ние дишаме, решаваме, че в музея няма да има наплив и се озоваваме в двора. Бъдещето стреля по техниката с въпроси, Самурайко припада от възторг около нея и води групов чат с приятели, дето на свой ред припадат в гласови съобщения и заявяват, че трябва да ги заведе. На мен ми се мълчи. На това място винаги ми се мълчи. Усещам, че и те двамата стават по-безшумни.
Влизаме за билети и ни посреща усмихната служителка с блетящи очи:
- Аз Ви познах още на камерата. Много Ви харесвам. - ми казва смутено, а аз се смущавам още повече.
Разменяме няколко думи за нас, обяснява ни за изложбите и залите така, че не ми се ще да си тръгвам. Когато някой върши нещо с любов, става като магнит за околните, става някак свой и ми се иска слушам с часове, защото с всяка дума ставам все повече част от магията на музея. Още от дете ми се струва, че в тези хора някой е сложил много от всяка епоха и им е заръчал да го пазят. И те го правят много умело.
В задния двор, между сградите, се разхождаме бавно и у всеки експонат има по нещо, което води до дискусии, обяснения, предположения, на моменти дори смях. Даваме си сметка, че някой е използвал всичко това, за да можем днес да смеем необезпокоявани, сити и способни да прочетен и разсъдим. Благодарността за всичко това си живее у нас всеки ден, но в музея е някак по-кокетна и напевна.
Влизането в централната сграда с изложбените зали винаги е много тържествен момент. Говорили сме си след всеки музей, че вратата на музеите и библиотеките е врата към друго измерение. Във Военноисторическия музей още повече, защото е след два двора, пълни с техника, и предверието, което обещава по своему.
Зад вратата цари тишина. Не е студена, уютна е. А в нея звънва "добър ден" на двама усмихнати служители, които ни обясняват какво ще видим и че са на разположение. Не ни задушават с присъствие, но и не се чувстваме изгубени. Прекрасно е! Има изложба на картини на Ярослав Вешин. Гледам ги в захлас. Поглъщат ни и се озоваваме в тях. Бъдещето шепне реплики на героите, със Самурайко си разменяме по някоя тиха дума. По едно време ми става смешно. Докато треперим, че някой ще ни отмъкне под носа културата, някой й е придал красота и спомени. Иронията в мислите ми е прекъсната от металния звън на прибори и се насочваме към изложбата за войната и глада. Впечатляваща е като идея, разтърсваща като емоция, отрезвяваща като спомен.
На следващите етажи служителките са все толкова усмихнати и деликатни в присъствието си. Чистотата в музея е толкова безупречна, че успява да се пренесе и върху възприятията на трима ни. Пътуваме между епохи и емоции в развитието на военните, оръжейните, шивашките, обувните и човешки потребности и се изпълваме с възхита към фантазията и копетенцията на изработка за задоволяването им. Изяществото на всичко е дори трогващо. Звуците допълват и насищат видяното. И то остава гравирано някъде там, вътре.
В предпоследната зала е моята част. Битови вещи на царското семейство. Не знам колко време прекарах да разглеждам и мисля. Вкопчили сме се в народните носии така, че чак ги съдираме от теглене. Везем шевици и вплитаме в тях наричания и клетви, които често си измисляме, за да си придадем важност. Тропаме хора по наши и чужди площади. И това е красиво. Но не е всичко. Ние не сме само Дайчовото и Чичовото. Ние сме и валс, и полка. Не сме само зебло и платно. Ние сме и коприна, и то домашно тъкана, скроена и увековечена в чудесни рокли и фракове.
В последна зала има на изложба на отличията на българските държавни глави. Със Самурайко сме без думи. Досега не сме попадали на подобно нещо никъде. Започвам да разглеждам и да чета в интернет кое за какво е дадено. Всяко е дадено за много. Ставам все по-безмълвна и дори малко ядосана на себе си. За някои награждавания знам по нещо бегло, за останалите нищо. А залата е пълна и не е като да ме влече политиката от вчера. Съвсем не е като да не си набавям информация. За доброто не се говори, а ако се говори, то е някак обезличено и принизено до почти нищо. Замислям се колко грозни факта мога да изброя за всеки президент. Колекцията ми е завидна. Пробвам да изброя добри факти. Има, но нямат нищо общо с бройката на отличия. Става ми криво, защото зад всяко отличие стои цял народ. Стои моят народ. А той вероятно не го знае.
Тръгваме си от музея нови хора. Аз по-горда, детето ни с чувство за принадлежност, Самурайко по-приобщен. И тримата обичащи още повече България и човеците, дето пазят душата и паметта й в музеите.
Сещам се, че когато харесвам някого, ми се иска да ми остане нещо от него. Връщаме се при жената с блестящите очи, за да й благодарим, и предлагам да се снимаме. В прегръдката преминава обич в две посоки. На излизане ми подава тефтер със снимки от музея. Дава ми част от себе си и от моята България.
Приказно е повече, отколкото може да се разкаже. По-вълшебно е, отколкото може да се опише. Идете да видите. Аз със сигурност ще се връщам винаги, когато мога.
Няма коментари:
Публикуване на коментар