Ма, да не съм пропуснала нещо? Да не са направили летището в София център за внедряване в работна среда на лица с умствена изостаналост? Не, защото един читав с табелка няма. Все е било зле, ма като напоследък не е било никога.
Още от вратата очите ми се набиват в гишето на Голдеър Хендлинг. Тюфлекова млада стрина се е напундзила като пуяк и гледа в нищото. До нея някакъв скокомърляк с шарена коса. Чуди се на кой да се олендзи. Разтърсвам глава и продължавам да влача куфарите напред.
Има само два полета. За моя гишетата са затворени и други две стрини от същата джендърастска фирма са се разплули на кожени столове в една душегубка. Гледат надменно и джвакат дъвки. До стола на гишето се е свил Мърлячко. Слаб е, много мръсен и го е страх. Уж няма работа там, но на фона на целата пародия дава шанс за човечност и сякаш е най-компетентен от всички.
Стрините рвзмърдват телеса и се довличат бавно на гишето. Косите им са мазни, униформите непрани и липсата на живец съвсем щрихова ужаса в картината. Пристигат две безполови същества с розови коси. Катерят се по лентите и разхвърлят по гишетата опърпани, ламинирани листове със знак "забранено снимането". Давам паспорта си на едното и настойчиво задавам въпроси, докато се усмихвам. Нищо! Не успявам да го съживя дори за секунди. Капитулирам.
Има само два полета. За моя гишетата са затворени и други две стрини от същата джендърастска фирма са се разплули на кожени столове в една душегубка. Гледат надменно и джвакат дъвки. До стола на гишето се е свил Мърлячко. Слаб е, много мръсен и го е страх. Уж няма работа там, но на фона на целата пародия дава шанс за човечност и сякаш е най-компетентен от всички.
Стрините рвзмърдват телеса и се довличат бавно на гишето. Косите им са мазни, униформите непрани и липсата на живец съвсем щрихова ужаса в картината. Пристигат две безполови същества с розови коси. Катерят се по лентите и разхвърлят по гишетата опърпани, ламинирани листове със знак "забранено снимането". Давам паспорта си на едното и настойчиво задавам въпроси, докато се усмихвам. Нищо! Не успявам да го съживя дори за секунди. Капитулирам.
Отправям се към лентите за проверка и чудо! Има усмихата и вежлива служителка, която ми пожелава приятен полет и дори помахва с ръка. Радостта трае кратко. На лентата се натъквам на дребна стрина с тънки, стиснати устета и се почва едно тросното:
- Компютърът! Къде е компютърът?
- В кошницата сам...
Вече е страшно нервирана, че няма за какво да се заяде.
- Свалете сакото!
- Няма.
- Как така няма?
- Ей така, няма. Това е единственото летище, на което ви мързи да си вдигнете ръцете, за да проверите дрехите и обувките на хората и ви стана навик да ни събличате голи. Няма да сваля сакото, просто си свършете работата!
Зад скенера се събира група от слухари с баджове и униформи. Един от слухарите, в зелени дрехи джвака дъвка така, че звукът плющи в ушите. Иде ми да му отворя устата, да я извадя и да му я навра... там. До него друга стрина в предпенсионна възраст е свила очи и гледа като мишка в брашно. Размахва пищящата тояга около мен и чак с кожата си усещам как й се ще да заудря. Усмихвам й се и благодаря.
Зад мен двойка чужденци си говорят колко странно място е България. Иска ми се да изкрещя, че това тук не е България. Не е! Това е просто място, на което са събрали хуманната утайка на България, за да е на едно място. Объркали са мястото или в Курило пак не е имало места. Но това не е България!
Зад мен двойка чужденци си говорят колко странно място е България. Иска ми се да изкрещя, че това тук не е България. Не е! Това е просто място, на което са събрали хуманната утайка на България, за да е на едно място. Объркали са мястото или в Курило пак не е имало места. Но това не е България!
Заставам пред витрината с баниците. Има двама човеци. Не, има двама ЧОВЕЦИ. Усмихнати, приветливи, чисти и безкрайно любезни. Ето я България! Има я! И се надявам с времето да отмие от себе си утайката и да стане пак онази, дето оставя спомени за залък от питка с мед и шарена сол!
©ФатаГурмана
Няма коментари:
Публикуване на коментар