Гледам, че е много модерно да се обиждаме на поколения. Това било малоумно, онова смотано, другото шашаво... Знаете ли кво? Смешни сме. И жалки.
Оня ден съм се изпецнала на опашката пред офиса на Еконт. Опашката е дълга и цветна. Има поне пет поколения и поне петстотин вселени у секи от индивидите, дето кесиме на нея.
Има един дедо с късо яке и сиви панталони с ръб. Изгладени са на стъкло. От поколението "скромните", дето се реши, преди да излезне от дома. Зад него са двама по анцузи и некви планински якета. Те са от поколението "фанати от гората". Разбира се по това как гледат.
Зад тех е майка с малко детенце. Детенцето е с качулка, за да не го вее ветъра. Майката е от поколението на "разбралите, че нема смисъл". Дори в очите й нема надежда, че тия отпред ше се обединат в поколението на "кавалерите" и ше я пуснат да мине, за да не мръзне детето. То е от поколението на "ощетените". Никога нема да знае какво е да мериш обувки в магазин, а не в куриерски офис, нито да се усмихнеш с благодарност, защото с мама си минал пръв. Гледам го как му трепери пухчето на качулката и ми става мъчно.
Зад него има две стринки на около шейсет. От поколението "изтощените". За един живот сменят петнаесе вида пари, двайсе управления, режими, мъже, неразбрани родители и деца. Не се усмихват, просто съществуват.
После съм аз - млада стрина от поколението на "повервалите си". Верваш, че можеш, че знаеш, че си, че ще... Просто не знаеш друго. Зад мене са две безумно красиви девойки от поколението на "навиканите". На тая възраст винаги си тъп и виновен.
Има още народ назад, но не го виждам...Тъпчем подметки в нетърпение и фасове. Под фасовете има и мокра шума за контраст. На ветърът му става скучно и завева по-силно.
Завидно количество картонени чаши се катурва от перваза прозореца на офиса и политат чаши, хартийки и фасове. Едно шише от айрян издрънчава, за да довърши виртуозността на акустиката. Никой не помръдва дори поглед.
Търпеливо чакам да стигна до служителите и искам торбичка, обяснявайки за какво ми е. Вече ме знаят и просто ми дават торбичка. Събирам боклуците и докато ги изхвърлям, си давам сметка, че София смърди на неизхвърлени стари фасове, затлачена мръсотия, препържено олио и фасони. Много смърди! Обзалагам се, че не е само София.
Изобщо не мога да разбера кога потънахме толко. И не знам кой към кое поколение принадлежи, и не знам какви са прилежащите дефекти на поколенията. Но сииките тия измислени поколения имат две общи черти - очеваден мързел и самочувствие без основа.
Иначе можеме да продължаваме да се обиждаме, примерно на "лекета", за да е достоверно в секъв смисъл. Мхм!
Има един дедо с късо яке и сиви панталони с ръб. Изгладени са на стъкло. От поколението "скромните", дето се реши, преди да излезне от дома. Зад него са двама по анцузи и некви планински якета. Те са от поколението "фанати от гората". Разбира се по това как гледат.
Зад тех е майка с малко детенце. Детенцето е с качулка, за да не го вее ветъра. Майката е от поколението на "разбралите, че нема смисъл". Дори в очите й нема надежда, че тия отпред ше се обединат в поколението на "кавалерите" и ше я пуснат да мине, за да не мръзне детето. То е от поколението на "ощетените". Никога нема да знае какво е да мериш обувки в магазин, а не в куриерски офис, нито да се усмихнеш с благодарност, защото с мама си минал пръв. Гледам го как му трепери пухчето на качулката и ми става мъчно.
Зад него има две стринки на около шейсет. От поколението "изтощените". За един живот сменят петнаесе вида пари, двайсе управления, режими, мъже, неразбрани родители и деца. Не се усмихват, просто съществуват.
После съм аз - млада стрина от поколението на "повервалите си". Верваш, че можеш, че знаеш, че си, че ще... Просто не знаеш друго. Зад мене са две безумно красиви девойки от поколението на "навиканите". На тая възраст винаги си тъп и виновен.
Има още народ назад, но не го виждам...Тъпчем подметки в нетърпение и фасове. Под фасовете има и мокра шума за контраст. На ветърът му става скучно и завева по-силно.
Завидно количество картонени чаши се катурва от перваза прозореца на офиса и политат чаши, хартийки и фасове. Едно шише от айрян издрънчава, за да довърши виртуозността на акустиката. Никой не помръдва дори поглед.
Търпеливо чакам да стигна до служителите и искам торбичка, обяснявайки за какво ми е. Вече ме знаят и просто ми дават торбичка. Събирам боклуците и докато ги изхвърлям, си давам сметка, че София смърди на неизхвърлени стари фасове, затлачена мръсотия, препържено олио и фасони. Много смърди! Обзалагам се, че не е само София.
Изобщо не мога да разбера кога потънахме толко. И не знам кой към кое поколение принадлежи, и не знам какви са прилежащите дефекти на поколенията. Но сииките тия измислени поколения имат две общи черти - очеваден мързел и самочувствие без основа.
Иначе можеме да продължаваме да се обиждаме, примерно на "лекета", за да е достоверно в секъв смисъл. Мхм!
©ФатаГурмана
Няма коментари:
Публикуване на коментар