Тая снимка си я откраднах. Е.., може и да ми протрасат кошулята с некоя дренова тояга, ма сефте... Откраднах си я, щото е картичка, дето от сека точка на кълбето те пренаса у дома. Знаете ли къде е "у дома"? Това е там, къде ни отива сърцето преди да заспиме. Откраднах си я, защото у целата в целата тая врява от дедо Коледовци, Снежанки и подаруци за знайни и незнайни, затриваме себе си. А не требва, щото... Щото, как е викала баба Вита на чичо Варе, "от нас по-убави и по-умни нема!". И щото ние си имаме наша си Коледа. Имаме наша си вера. А тя е богата и шарена като шамия, и топли повече от вълнени чорапе, и е носена в най-дълбокото на сърцето през вековете, за да оцелее. Ние бъднуваме, ние наричаме, ние месиме леб на Бога, а той до ден днешен в шепа ни държи. Сам си знае защо.
На снимката е един станеник. Впрегнал е него си и целото домочадие, да вардат нашия бъдник да не гасне. И слагат по искрица от него в сърцата на децата, за да знаят кои са и за да ни има.
Коледа е! Коледувана, бъднувана, засечена, наричана, облажена... Пожелавам да има на кой да дадете и от кой да получите чифт чорапе, шепа орехи и парче баница!
Няма коментари:
Публикуване на коментар