Най-любимото време - кафе на крак и няколко минути за размисъл.
И доброто, и лошото тръгват винаги от вкъщи, обожаеми. Преди малко, се сетих за баща ми и ми стана хем смешно, хем ясно, че е вярно твърдението "първите седем са последващите седемдесет".
Баща ми беше човек, изтъкан от безбрай дефекти, но ме научи да не позволявм на себе си да бъда добра с никой, който не го е заслужил. Научи ме да не позволям вмешателство в работата ми, в живота ми, в душата ми. Научи ме,че ръченицата е прекрасен танц, който се танцува на мегдана, никога върху моята глава.
Ако имаше в тоя свят секта за развеначаване на всеки култ към нещо, баща ми щеше да е Гуру. Не знам дали ненавистта му към култа беше дошла от това, че сестра му се бе загубила из тези манипулативни тунели, въвличайски със себе си и детето си, и не можаха да излязат дори след смъртта си. Може би. А може пък човек да се ражда със способността да пази себе си и просто трябва да я развие и да се научи да борави с нея. Безброй пъти съм му била благодарна за това, че мога.
Радчето винаги е била прекалено добра с всички. Най-много с тези, които най-малко заслужават. Каквото и да си й направил, ако си паднал на улицата и имаш нужда от вода, тя ще се наведе и ще ти даде да пиеш. Ще забрави мигом нанесените поражения, някои от които с пагубни и необратими последствия, и ще бъде до теб, давайки ти последния си залък, за да оцелееш. Баща ми не. И не защото не беше алтруист. Просто добрината бе насочена към онези, които я заслужаваха. До ден днешен бих извадила залъка от устата си, но знам точно за кого. А това спестява много разочарования.
После се сетих за една случка и не се разсмях, само защото да се смееш сам на публично място е сериозна диагноза.
Бях на около десет. Баща ми работи шофьор на камион в строителна фирма. С него винаги са чичо Марин и още един, не помня как се е казваше. Чичо Марин беше невероятен разказвач. И като се прибави удоволствието, че половината думи бяха на български и половината на цигански, чудо! Любим ми беше разказът как са го яли жив дървениците в затвора и Девлата (Господ) го спасил.
Един ден идват да ме вземат с камиона от училище, да ходим до сметището, да оставим камиона на Сточна гара и с баща ми да ходим да ядем пици на Станкето (Ломско шосе).
На връщане от сметището ни погва дъжд, а чичо Марин се заема да превърне баща ми в Божи раб:
- Милене, ти требва да верваш на Девлата, брат ми.
- Марине, не ме занимавай с глупости!
- Ааайй хафтеее! Как Девлата са глупости? Той е над всичко, бе!
- Като е над всичко, остави го да си седи там. Ние с тебе имаме друга работа.
- Ма тая работа пак Девлата я дава.
Баща ми отбива и спира.
- Слезни и мини от мойта страна, брат ми. Да видиме нещо.
- Да не спускахме гума?
- Не, не. Мини от мойта страна да видиш.
Чичо Марин слиза и застава под вратата на баща ми с въпросителен поглед гумата. Баща ми отваря прозореца и с най-спокойния тон:
- А сега се седи тука и чакай Девлата да дойде и да те закара до дома.
И потегли, сяшаш нищо не се е случило.
- Тати бе, как ше го оставиш?
- Ми, е така. Нали виждаш как.
- Ма, ше го намокри.
- Девлата ше го изсуши.
- Недей, бе Миленка брат! Върни се! - умолително започва другият човек.
Той така, ние иначе... Чак на караулката обърна и се върнахме. Седи чичо Марин и пуши. Баща ми слиза:
- Ако искаш да сме приятели, Марине, твойта Девла у твойто шарó. Аре, качвай се, преди да съм превъртел!
И ей там, обожаеми, на пътя за сметището, си остана възможността някой да ми наложи възгледите си. И там вероятно е дошло разбирането, че винаги трябва да съм онзи Гуру, на когото иска да прилича детето ми, защото едно дете се учи да е нормално, само когато има от кого.
Няма коментари:
Публикуване на коментар