Дълго време Задушница ми беше празник. Баба готвеше вкусни работи, обличахме си хубави дрехи и отивахме на гробищата. Разпъвахме софра върху един от гробовете, ядехме ние, давахме на знайни и незнайни, те даваха нас и приказки, приказки...
Малко им завиждах на умрелите. Като умре прадедо Минче, мама ми каза, че отива при баба ми Куна и ми даде да му сложа цветя да й носи и да й каже, че не ме е дочакала, но съм добре. Той можеше дa отиде, аз не. А и баба все викаше "Ако знам, че мама е жива през девет планини в десета, боса у сред нощ бих ишла, ама...". Значи смъртта означаваше да можеш да си ходиш, къде си щеш. И все всички разправяха, че на Задушница умрелите идват при живите. И аз чаках. От нашите не дойде ни един. А така ми се искаше да ги вида... Но Задушница си оставаше празник.
Едва, кога понесох кръста на чичко, разбрах, че Задушница е синджир от хора на врата на душата и всеко опело го скъсява с една брънка и го прави с една вощеница по-тежък. После дедо, баща ми, леля, братовчека ми... Синджирът е все по-къс и тежък, но животът продължава и е привилегия да се живее.
Задушница е оня празник, на който не си забравил за кого на прелееш и има с кого да изпиеш останалото вино. Светлина за мъртвите и наздраве за живите!
Няма коментари:
Публикуване на коментар