РАЗМИСЛИ...

 

Днеска ми се скинаха дезгините на човечността, обожаеми. И си дадох сметка, че да имаш кураж е много повече от това да имаш, квото и да е друго.

Отдавна задоволявам първо душата си, след това обществото. Та, като ми се отъмна от ангажименти, просто турих всичкофона на безшумен режим, седнах на една маса с изглед и положих телеса на един стол. Поръчах си любима чаша и кръстосах краци под слънцето.

На другата маса седна сама една силиконена жена. Център е на моя пейзаж и се заглеждам. Със сигурност е била безкрайно красива преди да си плати едно несъразмерно обезобразяване на лицето и по тялото. Стройна е, с фини черти, с есмералдово зелени очи, висока. Замислям се какво може да я е накарало да си причини подобно нещо.

Това, което ме кара да дишам по-плитко е не външния й вид, а поведението. Стои в центъра на стола като статуетка, която е отместена от някой рафт, докато се забърше прах. Очите й шарят неспокойно. Нервно подръпва дрехите си, доста високо качесто, и ги намества, сякаш гънката на панталоните може да прецака цялата магия на това уродливо съвършенство. На всяка глътка кафе притиска устните си, за да е равномерно червилото. По едно време ме поглежда право в очите. Повдигам чашата за поздрав и се усмихвам. В първия момент се стъписва, но после се усмихва топло и наистина под маската има разкошен човек.

Става ми мъчно и гузно. Седя на стола в бара, все едно ми е бащиния. Чувствам се добре в кожата си, обичам се и се харесвам. Никога не съм била красавица според догмите на изкукуригалото общество, в което живеем. Но винаги съм била и съм прекрасна за себе си в собствените си очи. И това носи спокойствието да бъда такава, каквато съм. Това е кураж. Кураж, който вероятно не всеки носи у себе си по рождение. Или не е придобил в житейския си път. И се запитах как ли се чувства човек, който слага червило върху изтръпнали устни и прекарва живота си в подръпване на гънките... Човек, който има нужда от кураж.

Думите са сила и, вместо да се ползват за подигравки, може да се ползват за добро. Думите дават именно онзи кураж, сила и поглед от друг ъгъл. И да, комплиментите в първия момент стряскат. И да, добрите намерения плашат, защото не сме свикнали нито да имаме, нито да получваме. Но днес си обещах да не пестя и двете.